Ако животът беше „Дяволът носи Прада“...

Предполагам, че повечето от вас вече са гледали филма (а за тези, които не са, няма страшно – no spoilers here!). Днес реших да ви разкажа за момент от моята 15-годишна кариера в луксозната модна индустрия във Великобритания, който наподобява сцена от него. Надявам се до края на този блогпост да се вдъхновите да последвате мечтите си в тази индустрия така, както аз направих, след като гледах първия филм през далечната 2008 година.

Но нека започнем отначало. Годината е 2009, наближава краят на моя гимназиален живот и в устрема си да разбера „коя съм“ (insight – изобщо си нямах и на идея), решавам да изгубя себе си в нов филм, свален тогава от Замунда (shoutout to pirate torrents). В момента, в който гледах (през 2007-ма, на 14) „The Devil Wears Prada“, за мен беше ясно, че модата е тази невидима притегателна сила, без която кислородът не ми достигаше.

Гладна за знания и „инсайдърско инфо“, намерих в един форум заглавието „The September Issue“ – не се споменаваше никъде нито за кого е този филм, нито в онези години някой свързваше Miranda Priestly with Anna Wintour.

Пуснах нелегално сваления филм и дъхът ми спря... Opening Lines: “People don’t understand fashion, so they simply mock it...” – казва Анна. И това беше началото на всичко за мен.

Последва труден разговор, за да убедя родителите си да изсипят тогавашни пари за един малък апартамент във Варна, за да се „изучи детето на мода“ – в далечната 2009-а това звучеше толкова абсурдно, толкова непонятно и непознато, че един приятел на баща ми (човек със сериозни бизнеси) му беше казал, че ако си изхвърли парите в кофата, по-малка загуба ще е.

Но мисълта не напускаше съзнанието ми: „Хората не разбират модата, затова ѝ се подиграват“ – както започваше филмът. В последни напъни пуснах нелегално сваления филм и казах, че ако има хора, които работят толкова усърдно в една корпорация, че да заслужат документален филм – то все пак има хляб в тази работа.

През 2010/2011 г. започнах висшето си образование в Англия с бакалавърска степен „Моден бизнес, управление и маркетинг“ = ходи ги rawsberry беше положението. Но това беше само началото.

Fast Forward, годината е 2016-а, а аз работя като бизнес консултант в подагенция към групата на LVMH като key account manager (или главен оперативен мениджър на акаунта) на Lоuis Vuitton. Между годината ми на завършване и 2016-а имах период на много труд и никакъв хляб, но това е тема за друг ден. 2016 – we finally have a seat at the table.

И тук започна всичко. Като бизнес консултант съм работила над най-различни и интересни проекти за брандове като Saint Laurent, Balenciaga, Hermes, Dior, Celine, Net-a-Porter и много други, но най-интересни ми бяха срещите с хора на живо. През 2016-а аз бях на 24 и тепърва опознавах тънкостите на луксозния пазар, а трябваше доста бързо да „схващам“, защото когато ме пращаха на среща с Arnaud Bazin – тогавашния Director Leather Goods в Dior, трябваше да мога да разговарям с него на ниво „luxury fashion dialect“ – в такава среда човек бързо се учи. Последваха няколко години на много интересни срещи с много интересни хора и най-вече научаване на „тайните места“ за срещи в тези среди:

Il Salumaio di Montenapoleone

Годината е 2017-а, аз и моята мениджърка сме изпратени в Милано да затворим сделка. Louis Vuitton отваряха нов обект в Милано, а ние крадяхме кадри от конкурентен бранд.

Най-важно за нас беше да „затворим“ главния мениджър на Валентино, да го „прикоткаме“ да напусне дългогодишния си пост (tenure) в бранда и да встъпи в позиция за ЛВ. Тази среща беше на живот и смърт (както повечето неща във висшата мода), а мястото на срещата беше не друго, а самият ресторант, в който Донатела Версаче обядва с Емилито от филма.

Научих бързо, че всички важни срещи в Милано се правят там, само там и само и единствено там. И ако посмееш да предложиш друг ресторант, ще нанесеш най-жестоката обида known to mankind. Или поне за италианците.

Научих също, че „кого познаваш“ и „на кого човек си“ не са приказки само за България. По дяволите, целият свят се управлява така.

Доста срещи съм имала след това в този ресторант, а когато стартирах моя шоурум Buyers Issue и започнах да правя евенти по време на Седмицата на модата в Милано, бързах да заведа всички мои приятели там и до ден днешен показвам този ресторант като част от забележителностите на Милано:

„Това е Дуомо, а 10 минути по улицата ей там ще седнем в ресторанта, където си правя всичките срещи.“

На никого от моите приятели и семейство не му е пукало за този ресторант, поне не така, както на мен. Защото за мен той не е просто олицетворение на „хубав ресторант в Милано“, а epitome of Luxury Fashion Business Industry – the most insider thing you can reach.

Радвам се, че след като гледаха филма с мен, разбраха за какво „иде реч“, and safe to say this restaurant won't have an empty table now for years to come because of the movie.

Поглеждайки назад, 20 години след първия филм, преглеждайки всичко, което съм създала в тази индустрия – Агенцията, Академията, всички марки, които съм стартирала, всички шоуруми, които съм създала – всички главоболия, безсънни нощи и сълзи си заслужават.

Аз живея с максимата: „ако едно нещо е за теб, то ще намери път към теб“, но пътят се отваря с много риск, хъс и работа. Манифестирането го оставете. Работете над мечтите си, никога не се отказвайте и вярвайте. Всичко се сбъдва :)